Георги Кононец

Роден на 02. 05. 1936 година — град Перник в семейство на белогвардеец, емигрирал в България. Достатъчна причина, за да не е протекъл животът на художника безметежно. Художник — самоук. Твори в областта на наивното изкуство. Притежава самороден талант. Картините му са изпълнени с много елементи, които не създават излишна бъбривост, а само спомагат за точното дозиране на композицията. Предпочита пъстроцветните гами. Колоритът винаги чудесно кореспондира със социалното послание на творбата. Работи с тънка и фина мазка. Темите са от съвременното ежедневие. Всяка картина носи своето конкретно повествование и авторова оценка. Добродушният хумор, леката закачка, вицът присъстват в онези творби, където художникът се надсмива над общочовешките слабости. Но когато на прицел са язвите на съвременното общество, авторът е много силен, саркастичен и безмилостно откровен.

Георги Кононец е един от онези труженици на четката, които честно и почтено, провокирани от огромната си любов към изкуството, претворяват земните си надежди и мечти на едно друго ниво на прозрение — духовното.

Живее и твори в Пловдив.

Димитър ИНДЖОВ

 

 

„Всички искат да разбират живописта. А защо не се опитат да разберат песента на птиците? Защо обичат нощта, цветето, всичко, което обкръжава човека, без да се стараят да го разберат? А живописта, искат да я разберат? Тогава нека разберат преди всичко, че художникът работи по вътрешна потребност, че той е нищожна частичка от света и затова не бива да му се отдава по- голямо значение, отколкото на толкова други неща в природата, които ни харесват, но които не си обясняваме.”

Пабло Пикасо

НАИВНОТО ИЗКУСТВО И ГЕОРГИ КОНОНЕЦ

Редица художници, критици и изкуствоведи ще отхвърлят творчеството на самодееца, на човека, дръзнал да се занимава с изкуство, без да е получил необходимото образование, без да е бил благословен от „знаещите”. За много от тях рисуването е един занаят, който се подчинява на строги правила, и без определена квалификация, придобита само в съответните учебни заведения, не би могъл да съществува. Пак според тях, самородното творчество няма право на живот и ако някой го създава, то е лишено от всякаква стойност. Тези хора създават „чудесни произведения”. Те рядко допускат грешки и обществото е смаяно от знанието и умението, с което са изпълнени работите им. Раболепната критика винаги ги отрупва с ласкави дитирамби. Богатите парвенюта, които се интересуват единствено от мнението на „знаещите”, не жалят средства за откупки, или за уреждане на бляскави вернисажи и премиери. Само единици усещат бездиханието на тези творби, тяхната епидермална същност, плоската сетивна констатация и липса на живот. Прекрасни създания, но без душа и с мъртва утроба.

За други творци, създаването на една картина е проява на светото тайнство и те са само проводници на Божията воля. Едно толкова удобно твърдение, зад което мнозина успяват да скрият своята неискрена същност и духовна празнота. Тази група е по-толерантна. Те разрешават правото да твори на всеки, който обича изкуството, но признават единствено себе си. Знаейки собствената си вина, но без да я признават никога, тези художници са участници в един безкраен театър. В повечето случаи нарцисизмът, скандалът, пиянството, подражателството на великите предци и цинизмът са тяхно характерно поведение през целия им, понякога бляскав, понякога смешен, но предопределен на забвение жалък живот.

Колкото до изкуствоведите, то много от тях са убедени, че знаят всичко за изкуството, или поне – много. Нима няколкото вагона с прочетени книги им дават това право? Нима многото чужди мисли, които са запаметили и могат услужливо да възпроизвеждат всеки път, когато се открива поредната изложба или написва следващата статия са откровени? И защо тези същите капацитети, които понякога ни омръзват с продължителната си, сложна и категорична софистика за утвърдени автори, са толкова плахи, несигурни и лаконични в изказванията си за нов и неизвестен творец?

Световната история на изкуството ни подсказва, че съдник не може да бъде никой друг, освен времето – оня велик обективен фактор за точна преценка на непреходните стойности.

Във Франция – критиката отхвърли импресионистите. Пол Гоген живя в лишения и умря недооценен. Ван Гог продаде само една своя картина приживе и се самоуби непризнат. Модилиани напусна земния свят гладен, беден и неразбран.  Анри Русо беше подиграван.

В България изключителни творци бяха подценявани. Анастас Стайков беше обвинен в натурализъм, а Дарена във формализъм. Един от най-големите майстори на акварела Георги Ковачев ни напусна напълно забравен. Друг голям майстор акварелист – Христо Тержуманов почина хулен и отричан от критиката. Блестящият Бенчо Обрешков, носител на Гран При в Париж – 1937 год. беше тотално пренебрегван. Примерите са много. Сега колекционерите влагат хиляди, дори милиони в техните картини, а изкуствоведите се надпреварват да сипят похвали и признания. В своите спомени един друг „непрофесионалист” – Амроаз Волар пише: „Дами и господа, картините, които купувахте Вие, днес не струват нищо. Картините, които Ви предлагах аз, са в най-големите музеи на света”.

Защо е толкова тъжна съдбата на повечето истински творци? Защо критиката ги признава след като тях ги няма?

Защото изкуството не е за всеки. То винаги е било за елита. Но не този, който се самоопределя за такъв, изтъквайки научните титли, финансовата си мощ или благородното си потекло. Истинско изкуство може да оцени или създаде само оня духовно извисен човек, който е достигнал до едно друго, по-висше ниво на прозрение.

Истински ценител е този, който при срещата с една картина може да освободи съзнанието си и да й се отдаде, за да почувства целия живот стаен в платното. Той не се вглежда в отделните детайли, изследвайки ги за грешки в рисунката, или пластичното изображение, а наблюдава творбата като цяло. Неговото съзнание чувства поезията и музиката в багрите, улавя невидимото. Това е един духовно гладен човек, не можещ да живее без истинското изкуство. Такова изкуство може да създаде само творец, който, застанал пред статива, спира да мисли за своите умения и знания, а се е вглъбил единствено в онази мелодия, която се излива от струните на сърцето му. И ако е искрен и всеотдаен в работата си, и най-обикновената чаша с вода и цвете в нея може да плаче от мъка, и да блика от свежест и оптимизъм и най-невзрачната изтривалка в дадена картина.

Съобразявайки се с всичко това, можем ли да определим заниманието на самородните, необучени художници за изкуство? И имаме ли право да поставим наивното творчество редом до наложилите се известни направления и школи като реализъм, импресионизъм, символизъм, кубизъм, фовизъм, сюрреализъм, супрематизъм, експресионизъм и прочие?

Някои от тях бяха следствие от историческа приемственост и се развиха въз основа на нови критерии и принципи за естетическо съдържание. Други бяха създадени като изкуствен продукт със строго определени естетически изисквания и особености, повече за да откликнат на амбицията на своите създатели, отколкото да задоволят душевна потребност. Въпреки това, те заеха своето място в историята на световната живопис. Едновременно с официалното професионално изкуство, неизвестно откога, винаги е съществувало и едно силно индивидуално, незабележимо и искрено творчество – творчеството на самородните художници. Теоретиците и художниците го определят като „изкуство на святото сърце”, създадено от т. нар. „наивни” художници. Хора без професионална подготовка, които изпитват вътрешна необходимост да претворят своите мисли и чувства, възторг и страдания върху платното. И макар да съществува генетична връзка между наивното творчество и фолклора, то се е обособило като самостоятелно. Неговото възникване има спонтанен и стихиен характер, съществува автономно и не се влияе от никакви други стилове и течения. Едно изкуство, създавано от обикновени хора, повече или по-малко талантливи, но задължително носейки дълбоко в сърцето си необходимостта да творят. Те са носители на едно различно художествено мислене, подчинено на свои естетически принципи и форми, създадени с невероятна интуиция.

Наивният художник се стреми да изобрази външния свят по верен и правдив начин. В желанието си да пресъздаде точно натурата, той претупва с детайли композицията, старае се да изобрази и най-малките подробности. Използва прекомерно материалните средства, без това да пречи на творбата, като цялостно звучене, да се откъсне от материята и да се докосне до духовните измерения. И ако в други стилове една картина, сътворена от истински творец, е в състояние в един миг да разкрие своето художествено съдържание, то при произведенията на самородните художници е необходимо повече време, за да се усети вътрешно-същественото, което е чувствал авторът. Наивният художник е очарован от красотата и силата на цвета, от възможностите, които му дава и не се бои смело да експериментира. Предпочита интензивните цветове. Самородният творец, едва ли е чувал за „принципа на вътрешната необходимост” на В. Кандински, въпреки това умело хармонизира цветовете, има потребност да излее вибрациите на душата си.

И макар рисунката да не пресъздава идеално формата, макар перспективата да е неточна, пластичните проблеми да са решени повърхностно, композицията да не е характерна, извиканите на живот картини от ръката на наивния майстор са единни и обединени – те са изкуство. Един мощен проводник на чистата душа на обикновения човек, който рисува искрено, неподправено, подчинявайки се единствено на инстинкта си, пренебрегвайки амбицията да се докаже като индивидуалност.

Творбите на едни от най-ярките представители на наивизма – А. Русо, Серафина Луи, Иван Генералич, Иван Рабузин, Нико Пиросманашвили и други бяха пренебрегвани. Отношението към тях беше подигравателно, но днес техните картини струват стотици хиляди долари и красят най-престижните музеи и галерии по света.

Сред най-значимите наивни художници в България достойно място заема Георги Кононец. Един човек на 65 години, който през живота си е работил като хамалин, певец, дизайнер… и винаги е обичал изкуството. Рисува, но рядко, само за себе си, за удоволствие. Едва след пенсиониране¬то започва да работи по-усърдно, доставяйки радост на себе си и на околните. Никога не е правил самостоятелна изложба. Не членува в никоя група или формация на художници. Понякога, когато се смилят, му вземат по една картина в общи изложби, които преминават незабележимо.

Висок, слаб, леко прегърбен, с прошарена брада и тъжни очи. Обикновено привел глава, сякаш се страхува да не притесни с погледа си някой. Често може да бъде забелязан сред художниците или по изложби. Разхожда се плахо, спира пред отделните картини, наблюдава ги дълго и замислено. След това застава в най-далечния ъгъл при някой свой познат и обикновено ще намери да каже някоя добра дума за изложбата. Винаги търси положителното, стреми се да види там, където художникът е успял. Години той е възприеман от всички като любител, човек, който харесва изобразителното изкуство, но едва ли има професионални познания, камо ли пък да рисува. Облечен скромно, дори бедно, но винаги изрядно и с вкус. При един по-продължителен и прецизен поглед, добрият наблюдател веднага би забелязал пестеливите, плавни и точни движения, аристократичния маниер, естественото и неподправено държание, чувствителния и проницателен поглед, скрит зад елегантните, фини рамки на очилата.

Георги Кононец е талантлив самоук художник, надарен с богато художествено въображение, който е влюбен в изкуството. Простодушен и неподправен, той се стреми да рисува своя обикновен живот с прости изразни средства. Всяко негово произведение е късче от видимия, реален свят на настоящето, което го вълнува, или романтичен спомен от миналото.

Стремежът е да бъде правдив и честен, да не допуска неразбиране. Картините са спонтанно нарисувани, в тях няма противоестественост и злонамереност. Някак си по детски пречупени през наивното съзнание, дори когато авторът изобразява сериозните проблеми на съвременното общество, въпреки гротеската и сарказма, те не внушават печално настроение и угнетеност. Творбите на Кононец са изпълнени с топлина, обаяние и светлина, родени от дълбокото и импулсивно вътрешно чувство на автора.

Извънредно чувствителен и деликатен, същевременно наблюдателен и проницателен към заобикалящия го свят, Г. Кононец се вълнува от широк спектър от теми. Авторът надниква и в най-потайните кътчета на града. Удивлява се и се радва на децата при детското влакче. Мечтае заедно с двамата влюбени в огромния и необятен градски парк, където сякаш цялата природа е огряна и стоплена от любовта им. С добродушна ирония наблюдава мераците на стареца, прехласнал се по съседската девойка. Мъчно му е за бедното дете, което проси. Надсмива се над снобизма на съвременните „дами”, които по цял ден разхождат кучето си, разхубавяват се във фризьорския салон, или ходят при екстрасенси. Понякога мечтае за селската идилия, или се възхищава от честните хора на село, които изкарват прехраната си с тежък труд. Не пропуска да иронизира безсмислените политически спорове на село, породени от изпития алкохол. Не липсват сюжети, изобразяващи общочовешките слабости. Вечните мъжки мераци. Липсата на култура и етичност в поведението. Грозното пиянство. Проституцията и забогатяването на грубия и недодялан парвеню. Вдъхновяват го кукерските игри и романтичната мистичност на Стария град. Тъгува по старите файтони и старите павета, когато улиците бяха чисти и авторът е бил млад.

Процесът на пластично-образно материализиране на идеите е продължителен процес за художника. Всяка композиция е търсена дълго и настойчиво. Всички възможни предмети са вкарани в композиционната схема, като внимателно са изрисувани и най-малките подробности.

Наблюдава се една претрупаност с хора, къщи, дървета, предмети, животни. Има наивно отклоняване от формата и грешки при моделирането на обема. Неточност при перспективното смаляване на предметите в дълбочината на пространството, неправилно боравене със светлината.

Картините на Г. Кононец винаги са сюжетни. Задължително се разказва някаква история, породена от личния свят на автора или плод на неговата фантазия. Предпочита ярките и топли цветове. Всеки цвят е обмислен задълбочено. Правени са доста опити. Гамата е пъстроцветна, а колоритът е винаги мек и топъл.

И какъв парадокс! За разлика от всички други стилове и направления недостатъците в картините на самородния творец се превръщат в достойнства. Хармонията на багрите, приносът на всеки тон за единството и цялостното възприятие на картината, точното дозиране, не могат да не ни удивляват и респектират. Нетрадиционните, но балансирани композиции, разказвателната непосредственост, детската фантазия и смелите хрумвания, неподправената идиличност, общочовешките идеали, откровението, яркият живописен усет и магнетична сила ни карат да ценим високо творбите на Георги Кононец и да ги поставяме редом до значимите представители на българското наивно изкуство.

Димитър Инджов