Илия Йончев

•             Роден в Пловдив през 1970 г., Илия Йончев произхожда от една от най-известните творчески фамилии на България. Той е четиринадесетият художник от фамилия Йончеви.

•             Освен с маслени платна Илия се занимава и с иконопис в църкви като „Св. Св. Константин и Елена” и „Света Троица” в Пловдив; „Св. Успение Богородично” във Велинград; „Св. Мина” в Брестовица; „Св. Въздвиж. Кръста Господен” в Смолян и „Св. Георги” в с. Извор.

•             Самостоятелни изложби:

1996 г. – Галерия „Възраждане”, гр. Пловдив

2000 г. – Галерия „Лукас”, гр. Пловдив

2002 г. – Шведска галерия, гр. Малмьо

2003 г. – Галерия „Лукас”, гр. Пловдив

2006 г. – Галерия „Класици на изобразителното изкуство”, гр. Пловдив

 

 

Сънят на един творец

 

Когато говорим за съвременно изкуство и наблюдаваме огромното разнообразие от авторски стилистики, най-смайващи техники, огромни претенции и тотално объркани интелектуални пориви, не можем да не се радваме на появата на творец като Илия Йончев. Не че той се е появил сега и изведнъж, от вълшебна кутия, просто дойде време да бъде забелязан. Един мъж на зряла, средна възраст, с лице и душа на дете, израснал във фамилия на художници, рисувайки откак се помни. Един от многото събратя по четка, на когото животът не прости таланта. Нерадостното битие, влюбването и разлюбването, запоите до ранни зори в опушените и евтини кръчми, притъпяването на мъката в алкохол, са само няколко от житейските щрихи в биографията на този художник. Другото, а то е и съществено – той не би могъл да бъде никакъв друг и в този и във всеки живот, освен художник. Не майстор на занаята пренасящ предмети, хора, събития и естетически хармонии от действителността върху платното, а творец разкриващ своите мисли, чувства, водения и мечти, вървейки по най-правилния и благодатен път към духовно извисяване – пътя на изкуството.

Картините на Илия Йончев са познати повече в България, по-малко в Европа, но само на тези, които имат истинска необходимост от духовна храна, бягащи от външно сетивните и епидермални, модни автори. Да, вярно е, че всяко време има нужда от адекватни провокации и средства за пробуждане на съзнанието, но при разминаващите се критерии в глобализиращия се свят все повече се налага дефиниране на понятията – изкуство, вяра, духовност, добро и зло, правилно и неправилно.

Колкото до изкуството – то винаги е било за избрани! Повечето преподаватели в повечето академии и школи за рисуване учат, че разказът в картините е творческа немощ, нещо безвъзвратно остаряло и скучно за съвременните динамични, знаещи и интелигентни хора. Сякаш напук на новите тенденции, в творчеството на Илия Йончев почти винаги е налице фабулата. Авторът споделя своите истории създадени с много топлина, добронамерено отношение и любов. Понякога наблюдава героите си с лека, приятелска усмивка, радвайки се на щастието им – „Игра с хвърчило”, „Щастливото семейство”, „Освободената сврака”, „Момиче с книга”, „Полет на разсъмване” и др. Друг път е невидим наблюдател на човешките слабости, страсти и бесове, притихнал в края на бара – „Лунатици”, „Слепците”, „Ледена стая”, „Бар „Целувка”, „Картоиграчи”, „Вечерни огньове” и др.

Странен е светът на Илия Йончев. Населен е с влюбени, готови да подарят цялата вселена на любимата си, да засвирят мелодията на любовта, за да превърнат гората синя, да омагьосат заобикалящата ги природа и да отлетят – „Юнак”, „Вечерна музика”, „Привечер”, „Синя гора”, „Над всичко” и др. Тук хората ходят по покривите, по улиците се разминават огромни червени риби с жени с червени коси, площадите са изпълнени със странни хора и слънчеви спомени – „Сън в бяло”,,Дамата с кучето”, „Портрет в бяло”, „Портрет в зелено”, „Последната риба”, „Приятели”, „Слънчева улица”, „Площад”, „Слънчеви спомени” и др.

Художникът умее да подчини цялото състояние в творбата на чувствата и емоциите на героите си. Тъга, меланхолия, скръб и болка изпълват пространството в „Среща”. Всеки удар на четката, всяка мазка в „Настъпващата буря”, разкриват напрежение и надвиснала опасност. Умиление, нежност и романтика съпътстват възрастната двойка в есента на техния живот – „Есен”.

Тези картини винаги носят своето заглавие, което играе роля на отправна точка, провокира въображението и така образите разкриват пълното си съдържание, което е концепцията и желанието на автора.

Творецът, воден от вътрешното си чувство и задоволявайки изискванията на самото произведение, за да се превърне във въздействаща картина, си позволява да експериментира с цвета, светлината, формата и композицията. Изразните средства са в услуга на основната идея. Не го интересува локалният тон. Цветовете веднъж са в сложна градация, а друг път са положени чисти, направо от тубата. Светлината се явява от различни източници, балансираща между фантазия и действителност. Няма някаква строга, композиционна схема. Отделните мотиви и форми са свободно свързани. Архитектониката на композирането е плод на изригване на вътрешни импулси. Художникът пренебрегва пластичните проблеми и законите на перспективата. Рисунката му е особено индивидуална и интимна. Предпочита нетрадиционните форми, като деформациите не изобразяват анатомични патологии, а художествено търсени внушения. Големите и изкривени глави, огромните очи и мигли не отвращават, не подтискат, а само засилват ирационалното усещане за видения и сънища.

Илия Йончев не живописва от натура. Рисува идеи, трепети, размисли, надежди и цял картинен свят – плод на въображението на едно голямо дете.

Такъв е, какъвто е – с всички свои плюсове и недостатъци. Това е неговата представа за нещата от живота и той ги споделя честно, без да се старае да се хареса, без да кокетничи, без преднамереност.

Формално погледнато, стилистическите особености на някои картини са близки до сюрреализма, но лъчезарното и добродушно отношение към образите, спонтанността, ясната концепция, романтиката, поетичната метафоричност, силният позитивен дух и липсата на случайност в други, ги ориентира, макар и не напълно, към наивизма. Самият художник не обича да се самоопределя към кой стил или течение в пластическата култура принадлежи. Мрази всички конкретизирани определения и вкарване¬то на изкуството в каквито и да е ограничения. Творческият дух трябва да бъде свободен!

Илия Йончев не води лицемерен живот. Не мисли едно, а да говори друго. Не завижда на другите творци и не провокира публиката с екстравагантен външен вид и актьорски изцепки. Когато има поръчка и време, се затваря в някой параклис или църква и изографисва икони – сам и смирен, умеещ да вижда голямото, стига да го има. А да се радваш на успехите на другите е величие на духа!

Димитър Инджов