Импресионизмът на Александър Жибаров

“Старите майстори са повече стари, отколкото майстори” – тази и други подобни “мъдрости” могат да се чуят от много съвременни художници, които всъщност не са лоши творци. Но защо такава категорична, отрицателна и неправилна оценка? Нима един артист не може да разбере друг? Нима заедно отделните, стойностни хора не биха могли много, по-лесно и удачно да се противопоставят на еднодневните, лицемерни и епидермални епигони?

Защото това е естествено. Защото големият и значителен творец създава произведенията си в такова силно опиянение, страст и всеотдайност, че се превръща в най-пристрастния човек на света. Всяка творба е негова рожба. Всеки удар на четката е удар на неговото сърце, всяка завършена картина е публична показност на неговата душевност. Художникът е обзет от такова нарцистично състояние, което му пречи да бъде обективен, както към различните концепции, така и към собствените си произведения. Емоциите са много силни, средни стойности няма, отрицанието е пълно и понякога пагубно. И макар изразходването на цялата тая отрицателна енергия да няма никакъв смисъл, тъй като ходът на времето безкомпромисно и точно подрежда всяко късче в историческия пъзел на световната пластическа култура, силните страсти не стихват. Още в далечната 1874 година, в сатиричното списание “Шаривари”, един критик и драматург на име Луи Льороа усмя и сравни безсмъртния шедьовър на Клод Моне – “Импресия, изгрев” с нескопосани тапети. И каква ирония на съдбата! Хиляди изписани редове да отидат в небитието, а да те запомнят с най-фрапиращата глупост родила се изпод перото ти и дори да се превърнеш в кръстник на най-презряното и заклеймено от теб художествено направление!

Импресионизмът беше създаден с много любов от истински поети на живописното слово и се разви и оцеля сред невероятна недобронамереност, подценяване и ограниченост на формиращите официалното обществено мнение. И днес, когато това явление се превърна в задължителен за изучаване академичен стил, той отново няма право на живот. Този път поради старост и немощ. Да твориш по този начин в 21 век се оказва неправилно. Според някои, това изкуство не е интересно, не провокира, стилистиката е остаряла и не се вписва в актуалните модни тенденции. А истината е, че някой не си е научил урока от историята.

Важното е честно и откровено да се създават творби вълнуващи и въздействащи. Такива, които отекват в сърцето и остават завинаги там. Художникът е свободен да избира своя стил и изразните средства спомагащи за разкриване на потенциала му. Сам трябва да намери пътя, да го извърви въпреки всички трудности и да се справи, като остане верен на собствените си чувства, настроения, философски мисли и обобщения.

Днес много художници, спазвайки модните критерии създават картини, достоен образец за различни десени във водещи дизайнерски ателиета, но не и изкуство. Докато за други, творческият процес е начин на живот. Изхождайки от доказаните във времето постижения тези художници живеят, за да създават мечти. Всяка картина е стъпало по пътя към личното удовлетворение, една индивидуалност оставаща във вечността.

Импресионизъм за Александър Жибаров е религия, неговото верую, минало, настояще и бъдеще. Това е стилът вдъхновил и съхранил творческият ентусиазъм на един добър човек, способен да се радва на малките неща, оптимистично настроен, влюбен в природата, уважаващ съвременниците и добронамерен към колегите си. Цялото многогодишно творчество на автора е едно голямо, споделено откровение, съобразено единствено със субективното му виждане за нещата. Всяка една картина представлява моментното състояние на изобразявания мотив фиксиран от сетивата и създаден от невероятни багрени съчетания, окъпани в жизнерадостна светлина.

Художникът предпочита да рисува пейзажи, но се справя добре и с натюрморта, портрета и фигуралните композиции.

Като истински представител на импресионизма Александър Жибаров работи от натура по метода “ала прима”. На един дъх се стреми да претвори върху платното почувствания импулс, пренебрегвайки всички ненужни детайли. Идеята е предварително добре обмислена и доверявайки се на рутинната сръчност и опит, от момента на стопиране на празната повърхност върху статива, до цялостното завършване на творбата се работи бързо, концентрирано и уверено. С точен художествен усет, авторът не копира действителността такава каквато трябва да бъде, а такава каквато я вижда и чувства.

Наблюдаваме един живописно-пластичен похват, при който точното спазване на правилата за изграждане на здрава конструкция на формите, моделирането на отделните обеми, използването на постиженията на геометричната перспектива и сложното градиране на тонове вече не е водещо за сметка на импресията от обекта.

Окото на твореца не конкретизира предния план, а само маркира няколко познати детайла с цел освобождаване на възприятието за по- непринудено и освободено потапяне в цялостното звучене и състояние на картината. Възможностите, които предоставя рисунката не са от първостепенна важност. Контурите изчезват, размиват се, отделните планове плавно преминават един в друг и образуват една цялостна архитектоника.

Жибаров експлоатира основно цвета, като носител на съдържание. Колоритът се превръща в основно изразно средство. Няма предпочитани и любими цветове – използува широк спектър от багрени съчетания.

Плетеницата от енергични, експресивни мазки, сякаш случайно попаднали, набързо нахвърлени, са плод на едно точно и вярно пресъздаване на мигновените промени в състоянието на природата. Стремежът му да улови мига и да го претвори върху платното с няколко бързи удара на четката, използвайки и фактурното въздействие на мазката с цел постигане пластичност на живописния слой, създават първоначално впечатление за грубо, дори сурово излъчване, когато се наблюдава от непосредствена близост. С увеличаване на разстоянието и промяна на гледната точка пред нас се разкрива един движещ се живот, изпълнен с хармония, светлина и оптимизъм.

Смесването на цветовете се осъществява или чрез деликатно изравняване на живописните пластове, или чрез подреждане на отделните мазки в своеобразна мрежа, изглеждащи автономни и самостоятелни в близък план, но които дистанцирани се сливат в една обобщена интензивна маса, носител на голяма експресия и сила на въздействие. Чрез нанасяне на боите мокро в мокро се получава плавен преход между съседни тонове. Художникът умело борави с използването на сходни цветове и създава хармоничен и изразителен колорит, чрез майсторско балансиране с контраста и акцента. Не се притеснява да променя посоката на полагане, воден от стремежа за по-живо, динамично и свежо разкриване на трепетите и вълненията си.

Един и същ сюжет се разработва многовариантно и всеки път звучи различно, всеки път ни провокира друго състояние извикано на живот от различното взаимодействие на светлината с околните предмети.

Едно спонтанно възникнало чувство, което пречупено през субективната авторова концепция за важност и значимост, поощрявано от непринуденото и естествено въздействие на заобикалящата го действителност, възпламенява чувствителната художническа същност и се създава художествен факт. Налице е картина и тя е произведение на изкуството, а не модна приумица, съществуваща единствено за подхранване на амбициите на поредния лицемер.

Александър Жибаров е последователен и искрен творец, който през целия си съзнателен живот не измени на основните принципи на импресионизма. Независимо дали ще рисува пейзажи от многобройните си странствалия из Франция, Гърция, Турция, Унгария, Бразилия, или България, независимо дали ще търси надеждата и свежестта дори в мъртвата природа, сътворявайки своите натюрморти, или ще увековечава съвременници във фигуралните си композиции, той остана верен на голямата си любов. Не се увлече в самоцелни търсения на неоткрити пластични възможности, не залитна към творческо подмладяване, разчитайки на новите модни тенденции.

Александър Жибаров предпочете да обича живота и да му се радва с всяка фибра на тялото и с всеки удар на четката да създава истинско изкуство.

Д. Инджов

 

Тагове: ,