Радул Шишков – Освободеност и виталност на формата

Странен е светът на артиста. В нито едно общество на професионалисти няма такова безмилостно противопоставяне и отрицание на себеподобни. В нито една друга област няма толкова самоубийства.

Художникът, който е една изключително чувствителна, деликатна и лесно ранима личност, въпреки цялата си крехка същност е способен на чудовищни издевателства над събратята си. Най-големият враг на художника е другият художник. Интригите, завистта, лицемерието, ехидността са присъщи и на най-големия гений в изобразителното изкуство. Това е средата в която думите убиват по-сигурно и по-често от неизлечим вирус. Художникът е един безкрайно надарен артист, който изпълнява космична мисия. Той е гръмоотводът, който улавя искрата на своето време и я трансформира върху платната си.

Огромното напрежение и огромната отговорност нанасят и своите деформации. Дори и привидно най-скромния, най-благовидния на пръв поглед творец, рано или късно показва разрушителната си мощ към околните. Такава е съдбата на повечето големи артисти. Те са перманентно влюбени и са любимци на жените. Те са или бохеми в долнопробни кръчми, или самотници в изгнили тавани и ателиета. Едни големи деца, които никога не порастват и никога не умират, защото част от тях остава и винаги ще вълнува. Това щастие те заплащат скъпо. Колкото е по-голям творецът, плаща повече – под една или друга форма. Творбите, които остават не им принадлежат, те са родени в силна болка или огромна радост. Обвити са в някаква тайнственост и мистичност, която се разбира от малцина. Рутинните работи ще изчезнат, за тях ще се погрижи времето.

Колкото сложни и дълбокомислени да изглеждат творенията на някои автори пропити от услужлива академична мъдрост и виртуозна сръчност, то те имат еднодневна стойност, когато подходът е преднамерен. Голямо и стойностно изкуство се създава само, когато авторът е честен и искрен в изобразената си изповед, само когато отправната точка е непосредствеността съчетана с умения и талант.

Изповед е и творчеството на художника Радул Шишков. Неговите картини ще останат и ще имат свой собствен живот, защото са създадени с любов и откровение. И макар многообразието от теми и сюжети да е огромно, макар гамите да са от най-монохромните, до най-пъстроцветните, колоритът да е изключително различен, авторския почерк е налице. Пред нас се разкрива един интимен свят на знаещ и можещ художник, който е и много различен и същевременно последователен и логичен.

Предпочитани са пейзажите от България и странстванията от различни страни, портретите на известни личности, натюрмортите и цветята. Авторът не се бои да работи прекалено експлоатирани сюжети. Следва своето светоусещане, своето разбиране за нещата. Пресъздава познатото и известното чрез своята концепция за възприятие на значимото и интересното.

Целия набор от мотиви и образи понякога се повтаря, но авторът използвайки невероятните възможности, които предоставя монотипията, експериментирайки с различния колор пресъздава различни състояния.

В някои от картините Радул Шишков съвсем съзнателно е потопил формата в мараня от трепкащи цветни петна.

Преплитат се елементи от реалното и познатото, обвити или прикрити зад цветни мазки, които излизат от реалния контур. Създава се една освободеност и виталност. Статиката и сковаността на формата се трансформират в едно освободено, обобщено възприятие. Въздухът сякаш трепти с цветни нюанси, които огряти от слънцето, или при взаимодействието си със светлината създават колоритни трептения. Внушава се един лиричен ритъм, една поетичност на състоянието.

За Радул Шишков не е проблем да използва възможностите, които предоставя и традиционната живописна структура или рисунката. Изборът на изразните средства се определя от търсенето на същността и разрешаването на различни пластични или естетични проблеми.

Портретът, като жанрова форма заема изключително важно място в творчеството на автора. Портретуваните са известни личности от културния и обществен живот, но такива, които са му добре познати.

Персонификацията и индивидуалността на отделната личност са пресъздадени с майсторство и опит, които винаги показват отношението и субективния подход на художника към модела, освобождавайки го от документалност.

Някои съвременни критици и художници неправилно биха обвинили автора, че тази стилистика е остаряла, и се занимава повече със зримата, повърхностна страна на нещата. Че този подход не звучи съвременно и модерно.

Естествено, трябва да има развитие!

Всяко време извиква своите естетически потребности и пристрастия, както и своите будители. Не може и не бива да се говори обаче за мода в изкуството. То е вечно. Новото може да се роди и да има право на съществуване само, когато се опре на старото, доказано, вечно и значимо изкуство.

ДИМИТЪР ИНДЖОВ

 

Тагове: